Грехът. Онази страшна ръжда, която разяжда човешкото сърце и от съвършено Божие творение го превръща в куп грозни развалини, способни да са слуга на същия този грях в покварянето и разрушаването на всичко наоколо – човешки души, взаимоотношения, и дори цели градове и държави. Грехът. Онази отрова, способна да погуби собствените ни души, а чрез тях и душите на другите. Грехът. Онази непрогледна тъмнина, която може да затъмни разсъдъка ни дотолкова, че да не забележим пагубните последствия на същия този грях, да не забележим самия грях – враг и убиец на човека, а и на всяко Божие творение. Грехът. Напаст, с която е немислимо да се справи което и да е човешко същество. Може ли някой да спре солените води на прииждащ океан? Грехът. Разяждаща киселина, ослепяваща очите ни, дори когато самият Бог, господарят на всичко, протяга ръка към нас, за да ни измъкне от безнадеждното ни състояние. Заслепяваща дотолкова, че да ни накара да виждаме в него не безценен благодетел и спасител, и приятел, а ... враг. Грехът. Правещ ни безумни и разбеснели се - готови да убием самия Бог, само да имахме възможност. Грехът. Издигащ още по-високо Бога, когато осъзнаем, че Той може да победи в нас същия този непобедим грях. Когато разберем, че той е пожелал да направи невъзможното за нас и да ни извади от покварата и тлението на грeха, и от неговия неотменен спътник - смъртта на душата и тялото ни. Когато ни даде да проумеем, че той е готов единственият му син да страда непоносимо за нас - и душевно и телесно, за да премахне от нас онази отрова и болест, онази проказа и проклетия. Когато той просветли ума ни за да можем изобщо да схванем, че той всъщност ни обича. Колко е хубаво, когато лъчите на сутрешното слънце разчупват мрака и славно пронизват простора, носещи радост и утеха на всичко, което е било в тъмнината на нощта, очакващо благодатния ден! Колко е хубаво, когато ослепителната му вълна прогони студенината от отиващата си нощ, когато птиците, които са мълчали свити през нощта огласят гората с веселия си глъч. Когато стане утро!